Даниела Радева
Този текст не предлага начини да спечелим света, а някои вероятни причини защо не се е случило достатъчно бързо, бляскаво и сензационно.Като типична българка предпочитам да потърся отговорност от вече несъществуващи институции и господства, тегнещи в миналото над нашата култура,като предположа, че немалко от причините за относителната ни изолираност, се коренят в наследствения багаж на художествената общност.
Не може да се каже, че днешното съвременно изкуство от България е напълно непознато и изключено от световните колекции, но със сигурност може да се каже, че в България не се прави много за неговата видимост в чужбина. Осъзнаването, че такава видимост няма да се появи от само себе си, а за нея трябва да се работи, датира може би едва от началото на 90-те г. на миналия век. В една статия от 1990-та г. Георги Тодоров бленува за бъдещото съществуване на информационен център, който да се превърне в постоянно действащо посолство на световното изкуство у нас[1]. Въобще в периодичните ни издания и рубрики за изкуство веднага след промените количеството текстове за чуждестранно изкуство внезапно набъбва, след като десетилетия преди това информацията за художествения свят или липсва или е манипулирана. За новини дори не може да се говори, това което се съобщава, вече отдавна не е новина.
От края на 60-те инициативите на държавата за представяне на нашето изкуство в чужбина се изразяват в дейността на„Външно търговско предприятие (ВТП) „Хемус“, което организирало участия в различни международни панаири за изкуство[2].Не е ясно дали отговорността за участието в представителни изложби се е падала на същото дружество, или на друга институция. Така или иначе не се е стигнало до представяне на страната на Венецианското биенале, проблем достатъчно преекспониран в днешно време, за да бъде коментиран и тук. Идеята, че тъкмо „търговско предприятие“ трябва да избира как и с какво да се представим може да бъде коментирана чрез един дипломатичен коментар на Робърт Хорвиц върху впечатленията му от изкуството в България в края на 70-те г. на миналия век:
Творбите на много американски художници приличат до голяма степен на творбите, с които се запознах тук и широката американска публика вероятно би намерила голяма част от българското изкуство за по-достъпно, отколкото изкуството на американските авангардисти.[3]
През 1979 г. Хорвиц участва в организацията на изложбата „Художникът на работа в Америка“ по инициатива на Посолството на САЩ, прецедент за времето си, представяща в София и Варна имена като Полък, Стела, Раушенбърг, Уорхол и др.По този повод списание„Изкуство“ публикува статията, в която Хорвиц разсъждава за разликите между Америка и България, като основната му идея е, че авангардът в Америка бил възможен, защото художниците не се съобразявали с вкуса на масите и също поради липсата на дълга културна традиция– елегантна критика на нашия художествен манталитет. Фиксацията върху миналото и традициите у нас за десетилетия върви заедно с преклонение пред „самобитното“. Кукерски костюми и троянски паници, змейове, самодиви и църковен кич(понякога дори и днес) маркират изкуството като „родно“ и служат за компенсация на липсата на авторска индивидуалност.През 1997 г. в един пътепис за България Кристофър Филипс отбелязва:
Това, което видях, до голяма степен потвърди наблюдението на Леон Троцки, опознал София като военен кореспондент по време на балканските войни през 1912-1913 г. България, пише той, поради вековете, прекарани под управлението на Византийската и Отоманската империи, исторически е била по-скоро “принудена да асимилира готовите културни продукти” на другите, отколкото свободно да развива свои собствени форми.“
По-нататък в същата статия прави насмешлив коментар за
преувеличените надежди и страхове, които традиционно се събуждат от присъствието на непредсказуемите “чужди сили” в България.[4]
Едновременно „надежди и страхове“ – как да спечелим света без да сме изяснили отношението си към неговите влияния. Понятието „самобитно“ означава също доморасло, изолирано и недокоснато от познанието, и по времето на социализма е свързано с проблема с цитирането. Да цитираш чужди автори, стилове, течения или култури, се eразбирало като белег за онова „принудително асимилиране“, не толкова като знаниеи интерпретация. Не случайноголяма част от енергията на 90-те отива в проекти, ангажирани в лекуване на художествени травми, какъвто проект е изложбата „Край на цитата“[5] от 1990 г.Нейната иронична идея е най-после да премахне стигмата от цитиранетокато символично „отвори кавички“по думите на куратора на изложбата Лъчезар Бояджиев, който също така отбелязва: „Може да се каже, че цитирането е почтен начин за привнасяне на чуждо в своето или на свое в чуждото“[6]
Ако не е тотално иновативно, един от основните аргументи едно произведение да бъде „привнесено“ в чужда колекция, е да може да кореспондира, да може да се аранжира в изложба, или според клишето да е „адекватно на контекста“.По времето на прехода българското художествено общество се намира между миналите десетилетия на опити да утвърди своя „родна“ физиономия и необходимостта да догони и влезе в универсалния тон, изразни средства и визуален език на международната съвременност.
Отново с мисия да стимулира самоосъзнаването на местната общност, някои художествени проекти от 90-те се занимават с преосмисляне на понятието „национално“[7] и разширяването на границите му до идеята за Балканско художествено общество.Такава инициатива, заложена в „Балканска обед(инител)на конференция“[8] остава без сериозно развитие след това, би имала потенциала да разшири границите на идеята за „своето“ за сметка на „чуждото“.
Ако се чувстваме обидени, че не ни канят, може би първо трябва да се запитаме кого и кога сме канили ние. Забележително събитие, но странно изключение от обичайния изложбен поток, и до днес остава изложбата „Място/интерес” от 1999 г.[9] Нещо повече, едва през 2015 г. по инициатива на Мария Василева, се провежда изложба на Кристо и Жан-Клод в институция и с личната подкрепа и благословия на Кристо[10]. Тези примери са сред малкото, когато поканата е съобразена с това, което публиката тук непременно трябва да види, а не от други, политически или икономически съображения. Посочвам ги и за сравнение с гостуващите чуждестранни изложби от времето преди промените, предимно от „братски“ социалистически страни. Логиката на избора кого да поканим по онова време е цветисто интерпретирана от Лъчезар Бояджиев по повод „Четвърти международен младежки конкурс за живописци“:
Ако забравя, че съм бил в чужбина, единствената реалност, която чуждото съвременно изкуство има за мене, е реалността на репродукцията – в книги, в албуми, в списания. Не мога да се освободя от подозрението, че картините от чужбина, които виждам на изложби като Международния конкурс за млади живописци, са произведени в кабинетите на международните отдели на Съюза на българските художници и Комитета за култура. Подозирам, че в периодите между два конкурса те са старателно скривани в някакво хранилище. През това време са ми поднасяни във вид на репродукции. Подозирам дори, че самите чужди списания са изработвани тук и всъщност никаква реална чужбина в изкуството няма. Чуждите гости художници, които ми се показват, са само тела, говорещи на чужд език, които спокойно биха могли да бъдат възпитаници на някакви специални школи на VI отдел.
Въобще художествената чужбина, която ми се показва на международните изложби у нас, ми изглежда подозрително наша[11].
[1] Тодоров, Г., Белите полета, в. Пулс, бр. 11, 13 март 1990 г.
[2] По информация от Петров, П. В., Изкуство и власт в България през 70-те години на ХХ век, УИ “Св. Климент Охридски“, 2021 г.
[3] Хорвиц, Р. (художник, уредник на изложбата „Художникът на работа в Америка“), За начините на възприемане на съвременното изкуство в Америка и България, Сп. И, 1980, 3
[4] Филипс, К., Изглед от долната източна страна на Европа, в. Култура, Брой 42 (2266), 24 октомври 1997
[5] Изложба “Край на цитата”, април-май 1990, Софийски университет (северно крило), ул. Шипка, София.
[6] Бояджиев, Л., Цитат от предтекста, в. Култура, Брой 31, 3 август 1990 г.
[7] Например изложбата „Ars ex natio. Произведено в България”, Пловдив – Стария град, 1997 г. Куратори: Мария Василева, Яра Бубнова
[8]„Балканска обед(инител)на конференция“, инициатива на ИСИ-София, гостилница „Римската стена“, София, 2004 г.
[9] „Място/интерес” / ”LocallyInterested”, Дъглас Гордън, Петер Коглер, Олег Кулик, Пипилоти Рист, Недко Солаков, Риркрит Тиравания, Ури Цайг, куратор Яра Бубнова, по идея на Недко Солаков, НГЧИ, София, 1999 г.
[10]“Кристо и Жана-Клод: Графики и обекти 1963-2014“, куратор Мария Василева, СГХГ, 2025 г.
[11] Бояджиев, Л., Четвърти международен младежки конкурс за живописци, Сп. Изкуство, 1990, бр. 4
Рада Букова, Багаж, 2010
пластмаса, 40х30х10 см
Колекция на СГХГ
Rada Boukova, Bagage, 2010
plastic, 40x30x10 cm
Sofia Citi Art Gallery Collection